Кога точно ставаме алкохолици?

Алкохолът е известен на човечеството от прастари времена. Всички обичаме да пийваме по чашка след работа, на среща с приятели или вкъщи, докато вечеряме. Понякога се случва да прекалим с етиловия спирт и след това обикновено си казваме, че повече няма да консумираме алкохол… или поне не в такива големи количества. Някои дори стигат по-далеч, заричайки се да не слагат и капка алкохол в устата си, тъй като на целия следващ ден са се чувствали отпаднали, сънливи и без никакъв тонус. Много хора изпитват и значителни притеснения, че бавно, но сигурно се превръщат в алкохолици. Ала кога точно ставаме алкохолно зависими и дали пълното въздържание е решение на проблема с етиловия спирт?

Идеята, че хората, които прекаляват с алкохола, трябва да се въздържат изцяло от пиене, е широкоразпространена, тъй като отдавна е пуснала дълбоки корени в обществото. И това не е случайно. Що се отнася до истинските дългогодишни алкохолици например, резултати от изследвания показват, че едва 29% от анкетираните вярват, че бившите алкохолици, преминали през успешно лечение, могат отново да пият в умерени количества след терапията. Повечето хора смятат, че алкохолизмът е фатална, прогресивна болест, предизвикана от „алергия” или друга генетична уязвимост, и която може да се лекува единствено чрез пълно въздържание. Този възглед е поддържан не само в медийното пространство и киното, но и от световноизвестната асоциация на Анонимните алкохолици, основана в Охайо, САЩ.

Изхождайки от тази гледна точка, дори една единствена глътка алкохол би била напълно достатъчна да предизвика неконтролируемо наливане със спиртни напитки. Тази идея води своето начало от възгледите за алкохолизма от началото на ХХ век, когато самата дума била синоним на „дипсомания” – състояние на неутолима жажда за алкохол, подобно на болест. В началото на миналия век схващането, че алкохолът може да задуши волята на човек, да съсипе целия му живот и здравето му е примамлива за развлекателния бизнес, в частност – киното (редица филми базират своите сюжети на него). Персонажи, които излагат на показ тъмната си страна следствие употребата на етилов спирт, съсипват отношенията с близките, психичното си здраве и дори са подтикнати именно от алкохола да сложат край на живота си, са често срещани в киното по това време. След тях медиите също се възползват от нашумялата тема и се занимават обстойно не само с алкохолизма, но и с употребата на алкохол като цяло.

В действителност много изследователи оспорват тезата, че алкохолизмът е прогресираща, неизлечима болест, както и твърдението, че въздържанието е задължителна цел при лечението на всички алкохолици. Проучване, проведено сред 43 093 възрастни от Националния институт по злоупотреба с алкохол и алкохолизъм в САЩ, разкрива, че 36% от анкетираните, които са били алкохолици поне година преди въпросното проучване, са се възстановили напълно по време на разговорите. По-интересното в случая е, че 17.7% от бившите алкохолици могат да пият умерено без да злоупотребяват с етиловия спирт и да изпадат в старите и добре познати тежки състояния. Това проучване поставя под съмнение популярното вярване: „Веднъж алкохолик, завинаги алкохолик!”… И то далеч не е първото предположение, че успешното лечение на зависимостта не се крие в пълното въздържание. Изследване на д-р Д. Л. Дейвис показва, че 7% от хората в наистина напреднал стадий на алкохолизъм могат да владеят употребата на спиртни напитки в продължение на поне 11 години. Д-р Марк и д-р Линда Собел също поддържат това твърдение и оспорват тезата за пълното въздържание, след като постигат видим успех в приучаването на хоспитализирани алкохолици да контролират пиенето си. Те установяват, че по време на тригодишното проследяване на пациентите, привикнали да пият умерено, подложените на лечение консумират по-малко алкохол и срещат по-малко проблеми с приспособяването, отколкото пациентите, лекувани чрез пълно въздържание. С годините научните спорове по темата намаляват, но не са изцяло забравени. Все пак не бива да забравяме, че всеки човек избира и се чувства добре с помощта на различни терапии.

В крайна сметка всяко нещо в умерени количества е напълно допустимо, в много случаи: приятно, дори здравословно. И ако пием по-редовно, но умерено не значи, че имаме проблеми с алкохола и трябва да се лекуваме. При всички случаи, ако прекалим с употребата му някоя вечер, пълното отрицание едва ли е начинът да изкупим чувството за вина, което обществото ни нагнетява, просто защото крайностите никога не водят до нещо полезно. Все пак всеки сам определя колко, как и докъде стигат собствените му граници и възгледи по темата за алкохола.

Източник: zdravoslovnohranene.com