Започва сезонът на гъбите

Гъбите може и да не заместват месото, но удоволствието от “ловните” излети е незаменимо.

"...Оня, който не е гъбар и наблюдава как гъбари берат гъби, непременно ще ги съжали.
Те представляват много оскъдна гледка, всеки върви и гледа все в краката си, лута се или се щура, пощи опосканото от добитък пасище - а преди добитъка опоскано и от други гъбари. Но макар че са минали други гъбари, новите гъбари не знаят това, те мислят, че са първите, и бързат да претръскат пасищата. Много печална картина за гледане, имал съм случай, не само през тази есен, а и по-рано, да наблюдавам как ето по тази дига например ще мине гъбар, тук ще откъсне гъба, там ще откъсне гъба и ще изчезне зад купчина върби. Веднага подир него се появява следващ гъбар, върви по петите на първия, търси, очите му шарят на четири, обаче гъба никъде не се вижда. И отминава вторият гъбар и изчезва той зад купчината върби, а през това време вече трети се появява, ни те поздравява, ни те заговаря, ами очите му шарят на четири по дигата и ако се наведе, то не е за туй, че е намерил гъба, а за да вдигне само пънче от гъба, подхвърлено от минал преди него гъбар..."

Тези думи е написал незабравимият Йордан Радичков за почитателите на дивите гъби. Най-вероятно защото самият той е бил ловец. А за гъбарите броденето из полето, планината и горите е не тегоба, а истинско удоволствие. С идването на пролетта идват и първите радости за всички тях.

Според науката диворастящите гъби са сред т. нар. странични горски продукти, които могат да се ползват от ранна пролет до късна есен. Те съставляват голяма организмова група, която се отличава от зелените растения по липсата на хлорофил. Една част от тях са паразити по растенията, развиват се по живи дървета (пънчушка, кладница и др.), други (гъбите сапрофити) се хранят с мъртви органични вещества от почвата, мъртва дървесина или горски отпад. Някои видове гъби като рижиката, пачия крак и манатарката не могат да се култивират, защото се развиват само в съжителство с дървета.

Интересът на хората към гъбите все повече се увеличава поради техните ценни вкусови и хранителни качества. Проучванията на диворастящите гъби показват, че в химичния им състав има витамини, ферменти и други биологичноактивни вещества. В плодните тела се съдържат органични и минерални вещества и от 84% до 94% вода. Количеството и качеството на белтъка и другите азотни съединения са сходни с тези на месото, затова е разпространено мнението, че „гъбите заместват месото”. Ядливите гъби са богати на витамини А, В, В1, В2, С, D, PP и запазват витаминното си съдържание дори след изсушаване. Съдържанието на минерални вещества е подобно на тези в плодовете и зеленчуците.

Разбира се, и това хоби крие опасности. Начинаещите гъбари е най-добре да се насочат към гъби с по-ясни белези за разпознаване и без отровни двойници. Мъничката и много вкусна гъбка е челядинката, прекрасни са масловката, рижиката.Там е трудно да се сгреши. После постепенно се ориентирайте към другите. Не бързайте непременно да ходите за гъби в горите. Там има много, но и непознати гъби.

На какви гъби може вече да разчитат гъбарите:

Майска гъба (Calocybe gambosa (Fr.) Sing.)
Расте в периферията на широколистни, иглолистни и смесени гори, по поляни и пасища от края на април до юни. Гуглата в младо състояние е полукълбовидна, а в развито – почти плоска, достигаща до 10 см в диаметър. На цвят е белезникава, охрена до кремава. Кожицата е суха и кадифена. Ръбът на гуглата е първоначално подвит навътре, а по-късно – изправен и вълновиден. Пластинките са гъсти и тесни, белезникави до кремави. Пънчето е цилиндрично, често задебелено в основата и надлъжно набраздено. Майската гъба притежава дебело, плътно и бяло месо с миризма на брашно и с приятен вкус. Тя е много добра ядлива гъба, която се употребява в прясно състояние и консервирана.

Смръчкулата - островърха (Morchella Conica) или кръгла (Morchella Esculenta) се появява в ранна пролет. Расте на алкални и глинести почви, по стари пожарища, просветлени поляни, под храстите, по окосени ливади, върбалаци, като предпочита райони на горските видове бряст, ясен и топола. Най-често се намира под падналите листа. Явява се на постоянни места след първите топли валежи през май до края на пролетта.
Смръчкулата е ядивна гъба, със силен аромат, подходяща за супи и подправки след изсушаване.
Шапката е с форма на яйце, леко стеснена в горната третина. Повърхността й е подобна на мрежа. Гъбата е висока, с тъмножълт цвят. Плодовото месо е с бял цвят, със зърнеста структура, много тънко и чупливо, вкусно. Пънчето е високо 3-4 см, широко 1-2 см, нагънато на едри дялове, с цвета на шапката.

Горска печурка (Agaricus silvaticus Schaeff.)
Гуглата й в развито състояние е плоска или със заоблена гърбица, от 5 до 10 см в диаметър, светлокафява до тъмнокафява. Ръбът на гуглата в началото е подвит и сраснал с пънчето чрез частично покривало. По-късно той е изправен, понякога насечен, а кожицата е с малки кафяви люспи и влакна. Пластинките са гъсти, тесни и розови до червени и шоколадовокафяви. Месото е плътно и бяло, при нараняване се оцветява до тъмночервено, с приятна миризма и вкус. Пънчето има бял ципест пръстен и също почервенява при нараняване.

Полска печурка (Agaricus campestris L.)
Полската печурка има бяла до бледокафява гугла, достигаща до 5÷12 см в диаметър. Кожицата е суха, гладка, понякога покрита с кафеникави люспи. Пластинките са гъсти, широки, бледорозови до кафявочерни при възрастните екземпляри. В основата си пънчето е кафеникаво и притежава бял ципест пръстен, който при старите екземпляри опадва.
Отличава се с добрите си вкусови качества. Употребява се в прясно състояние, консервирана и сушена. Месото й е плътно, бяло и при нараняване порозовява.
Отличава се от отровните бяла и зелена мухоморка по цвета на пластинките си, които са розови до тъмнокафяви. Пънчето няма калъфче в основата си.

Челядинка (Marasmius oreades)
Нейната гугла е дребна, белезникава; пластинките са бели; пънчето е тънко, с цвета на гуглата. Появява се през май-юни по поляните, край пътищата, по окрайнините на горите, в затревените градини, по ливадите, равнинните места, много често масово и в големи находища.

Манатарка (Boletus edulis)
Постоянното местожителство на обикновената манатарка са горите - старите широколистни (дъбови, габърови, букови или смесени) и иглолистни (борови, смърчови или смесени) гори.
Външните белези на манатарката са твърде непостоянни. Едни от тях се променят с възрастта, други с промяната на условията, при които живее. Тя расте по-бавно от другите гуглести гъби. (Така се наричат гъбите, плодните тела на които наподобяват гугла или шапка, издигната на пънче или краче.) В началото пънчето изпреварва значително в растежа си гуглата. Затова младата гъба изглежда някак ненормално развита, дори уродлива - с малка топчеста главичка върху едно добре охранено тумбесто пънче. Но това не продължава дълго.
Най-често гуглата на обикновената манатарка има размери от 4 до 20 см, издигната на пънче, високо от 7 до 12 см и дебело от 2 до 6 см. Цветът на гуглата зависи от условията, при които расте манатарката. По добре осветени места ще срещнете манатарки с вишнево-червено или тъмнокафяво до почти черно оцветени гугли. Гуглите на израслите на сенчести места манатарки са обикновено светлокафяви до светлоохрено или сиво-бели до почти бели. В млада възраст гуглата на обикновената манатарка отгоре е гладка, с опъната кожица. Със застаряването обаче повърхността й постепенно се набръчква и накрая вече ще я видите напукана като изсъхнала тиня.
С израстването и застаряването на манатарките се изменя също и цветът на тръбичките в плодното тяло. Отначало те са бели или белезникави, по-късно започват да жълтеят и при най-старите екземпляри стават жълто-зелени. „Месото" на гъбата обаче не променя цвета си. То си остава бяло (много рядко слаборозово) и при разчупване или нараняване нито посинява, нито позеленява.
И все пак най-сигурният белег, по който безпогрешно ще разпознаете обикновената манатарка, е ясно видимата отблизо мрежа от изпъкнали белезникави жилчици по повърхността на пънчето й. Нито една друга гъба, дори когато по всички останали белези прилича на обикновената манатарка, няма по пънчето си точно такава белезникава мрежа. Единствено пънчето на някои нейни сродници е с подобна мрежа, но при тях тя е образувана от червени жилчици. Такъв е случаят с набедения отровен двойник на обикновената манатарка - дяволската. Но тази гъба се отличава от обикновената манатарка и по много други белези. В средата нейното пънче е керемиденочервено, а отворите на тръбичките на плодното й тяло са жълто-червени до кървавочервени. И при нараняване бързо посиняват.
Превъзходните вкусови качества и много приятният гъбен аромат на обикновената манатарка, съчетани с възможностите да се приготвя за ядене по различни начини, са й осигурили първото място сред ядивните гъби.

Масловка (Suillus luteus)
Шапката - 4-12 см в диаметър, при най-младите екземпляри полусферична, по-късно разперена до почти плоска, със слабо издута връхна част, жьлтокафява, маслиненокафява или кестенявокафява. Повърхността е гола, гладка, дебело слизеста, лъскава, с лесно отделяща се кожица.
Ръбът в млада възраст е подвит навътре и сраснал с пънчето посредством бледовиолетово ципесто частично покривало, по късно изправен, целокраен, равен, понякога с белезникави до бледовиолетови парцалести остатъци от частичното покривало.
Месото меко, бяло или жълтеникаво, при нараняване не променя цвета си.
Тръбичките сраснали с пънчето, лесно отделящи се от месото, жълти, с много малки (до 0,5 мм) кръгли или ъгловати пори със същия цвят.
Спорите удължено елипсовидни, гладки, бледожълти 8-10 х 3-3,5 мк. Споровият прашец охрено-кафяв.
Пънчето 5-10 х 1-2 см, плътно, цилиндрично, с бял или виолетов ципест пръстен и горната част - остатък от частичното покривало, жълто, над пръстена по-бледо, под него кафеникаво, с кафяви брадавички по повърхността.
Расте върху почва в иглолистни (най-често млади) гори от края на пролетта до късна есен (V-XI).

Рижика (Lactarius deliciosus)
Шапката й е 6-12 см в диаметър, първоначално плоско изпъкнала, по-късно разперена, вдлъбната в средата, широко фуниевидна, оранжево-червена до керемиденочервена с по-тъмни, често зеленикави концентрично разположени пръстеновидни ивици.
Повърхността гладка, гола, във влажно време слабо лепкава.
Ръбът тънък, първоначално подвит навътре, по-късно изправен, целокраен, при възрастните екземпляри слабо вълновиден. Месото дебело, твърдо, крехко, белезникаво до оранжево, при нараняване позеленява и отделя обилно оранжево-червен сок.
Пластинките са нагъсто разположени, тънки, твърди, крехки, слабо низбягващи по пънчето, оранжеви, при нараняване позеленяват. Спорите почти кръгли, с мрежесто-брадавичеста повърхност, безцветни, 7-10 х 6-7 мк. Споровият прашец е бледожълт.
Пънчето първоначално плътно, по-късно с кухини, твърдо, крехко, 2-8 х 1-2,5 см, цилиндрично, често стеснено в основата, едноцветно с шапката, при нараняване позеленява.
Расте върху почва в иглолистни и смесени гори от началото на лятото до късна есен (VI-XI). Тя е много добра ядлива гъба с приятен вкус и плодов аромат.

Полезни съвети:
• При събиране на билки и гъби основна грижа е опазването на находищата. В никакъв случай не се допуска изкореняване.
• При брането на гъби се използва ножче, като с хоризонтален разрез се прерязва пънчето на гъбата на около 1 – 2 см над земната повърхност. По този начин се запазва мицелът в почвата и не се унищожават находищата.
• Не берете гъби, за вида на които не сте сигурни. Не ги пипайте с ръце. Много от ядливите видове гъби имат отровни двойници. Ползвайте съветите само на специализирана литература и опитни берачи на гъби.
• Гъбите се събират в подходящи съдове с твърди стени, например кошници, за да не се притискат плътно и да не се смачкат. Ако в рамката на един излет берете различни видове гъби, то ги слагайте в различни съдове.
• Ако след излета откриете отровна гъба, която сте поставили сред останалите, по-добре е да изхвърлите всички гъби от този съд.

Източник: factor-bs.com